Три месеца по-късно се върнах в Киото, Япония. Червеното, златното и кафявото на есента са заменени от зеленото, розовото и бялото на пролетта. Киото не е дори по-красив, просто е различен. Освен пъстрите дървета, храсти и цветя, във въздуха и по хората се усеща едно трептене: това е сакурата, или вишневият цвят. Април е най-очакваният месец в календара.В продължение на две-три седмици дърветата по улиците, в парковете и градините на Япония са покрити с тези малки бели или бледорозови цветчета, въздухът е празничен и пролетта тържествува.

Единственото изключение от тази експлозия от бяло са Каресансуи, или сухите градини. Те остават същите: неизменни и загадъчни, с абстрактния си пейзаж от пясък, камъни и мъх.

По улиците ефектът, който сакура оказва върху японците, е неописуем. След работа всички излизат на улицата, за да отпразнуват цъфтежа на тези красиви дървета. По време на сакура японците са истински туристи в собствената си страна. Всички вървят по улиците с вдигнати шии, за да се възхищават на цветята. Фотоапаратите са запалени, вишневите дървета се снимат и се правят снимки до тях.Необикновено е въздействието, което няколко обикновени цъфтящи дървета могат да окажат върху едно високотехнологично население. А треската от сакура поразява и стари, и млади. Никой не успява да избяга.

Единствено вековният култ към природата и дълбоката вяра във феномена на всеобщото обновление обясняват това отношение, толкова рядко срещано през XXI век, а още по-малко в уж изтънчената прослойка на западния свят.

В Киото, малък град (само 1,5 млн. жители срещу 37 млн. в Токио), сакурата е по-романтична. В императорските градини, в градските паркове и по улиците на Гион вишневи дървета ограждат различните му водни пътища. Киото ни изглежда по време на сакурата като картичка, карайки ни да забравим, че това е град, в който има и страдание, и работа. Като във всички.

Почти отвсякъде в Киото се виждат планините, които го заобикалят от изток, север и запад: Китаяма, Хигашияма и Арашияма. През есента те изглеждат като рамка, понякога червеникава, понякога златиста; сега са зелена рамка, прекъсвана от впечатляващи места, които се виждат от километри.

В Токио

Реших да взема Шинкансен (високоскоростен влак) и да отида да видя Сакура в най-населения метрополис в света.

Хотелът ми се намираше в непосредствена близост до парка Шиба и реших да отида там. Натъкнах се на невиждано зрелище. В парка имаше хиляди хора, които седяха, лежаха или стояха върху огромни сини пластики. Там те пикникваха, пееха, танцуваха, флиртуваха, играеха, спяха или разговаряха. От всички възрасти те прекарваха деня си на почивка, празнувайки по-меката температура,преди всичко, и да се възхищава на Сакура.

С настъпването на нощта се върнах в парка, за да видя в какво състояние би трябвало да е той след всички тези партита. Сините пластмаси бяха изчезнали, поставени в контейнери за тази цел. На земята не се виждаше дори троха, да не говорим за забравена хартия или бутилка. Попитах един японски приятел как успяват да поддържат толкова бързи и ефективни градски услуги. Той ме погледна сТой обясни, че когато всички "пикникьори" си тръгват, те вземат със себе си и боклуците си. Какъв добър пример за нашите хора...

Сакурата в Токио се различава от тази в Киото. Тя е по-концентрирана в парковете, отколкото по улиците, и затова те са най-популярната дестинация по това време на годината. Останали от великолепието на епохата Едо, токийските паркове преди двеста години са били предимно частни градини на даймио, господари и собственици на огромни земи, които обаче трябвало да живеят в Токио шест месеца в годината.

Контрастът между деликатността на черешовите цветове и градската бруталност на сградите наоколо подчертава мистериозната двойственост, която Япония е за мен. Консервативна и модерна, традиционна и смела, студена и емоционална, технологична и буколическа, съществуването на тази цивилизация през 21-ви век е постоянен парадокс.

Никога няма да забравя един късен следобед в Киото. Един следобед, когато, седейки на "татамито" в стаята си в един риокан в този град, погледнах през прозореца и видях да танцуват някакви малки бели петънца. "Вишневите цветове започват да падат", помислих си. Погледнах по-отблизо. Не беше това. Бяха снежинки, падащи от небето.

Снимки: Vera Nobre da Costa